Това е третата публикация от серията за административно-териториалното устройство у нас.

Ако не сте прочели предишните две части, задължително ги вижте преди да продължите нататък.

Част 1: История на административно-териториалното деление и нивата на самоуправление у нас

Част 2: История на административно-териториалното устройство от Освобождението до днес

Прегледът на административно-териториалното деление ясно показва тенденцията за визията на българските власти по отношение на избора на модел за териториално управление. До началото на индустриализацията (в началото на 50-те) е възприеман тристепенният модел (големи окръзи-околии-общини), докато след това се преминава на двустепенен (области-общини). Въпреки тази промяна,  винаги на две от териториалните нива е съществувала възможност за самоуправление, гарантирано от действащата Конституция. Единственото изключение е при действащата в момента Конституция.

В следващата таблица са обобщени данните за административните единици и нивата на самоуправление през годините у нас.

Година	Степени на АТУ	Брой на административните единици			Гарантиране на самоуправление според конституцията
		Област/ Окръг	Околия	Община
1887	тристепенно	26	84	75+7	общинско и окръжно
1901	тристепенно	12	71	–	общинско и окръжно
1934	тристепенно	7	83	1211	общинско и окръжно
1944	тристепенно	9	100	1771	общинско и окръжно
1949	тристепенно	14	117	2178	общинско и окръжно
1959	двустепенно	30	не съществува	979	общинско и окръжно
1979	двустепенно	28	не съществува	291	общинско и окръжно
1987	двустепенно	9	не съществува	273	общинско и окръжно
1999	двустепенно	28	не съществува	262 (265 към 2022 г.)	общинско

По-подробен анализ на центровете на най-големите административно-териториални единици може да ни разкрие логиката на управление на държавата посредством по-ниското, регионалното ниво са самоуправление, което отговаря на нуждите на съществуващите социално-икономически условия. Административните центрове, които го представляват са така разположени, че да могат да провеждат едно полифункционално пространствено управление. Ярък пример за това е отсъствието на гр. Варна, за сметка на Шумен, като административен център на областно ниво в периода 1934-49 г. в стремежа да се търсят градове, които са във вътрешността на областта като по този начин се осигурява едно балансирано развитие на територията. Подобно е състоянието и с други два града – Плевен и Враца.

Реформата през 1987 г., която практически, с известни минимални отклонения, преповтаря тази от 1944 г. на поднационалното (окръжно) ниво, може да послужи като индикатор за стремеж към окрупняване на територията с цел прокарване на по-ефективна политика на регионално ниво.  Както се посочва в статия на Алеко Джилджов на общините (респ. общинските съвети) са възлагани големи надежди и „те трябва да се превърнат в двигатели за икономическо развитие и в структури за ръководство на стопанското развитие на страната“.^[i] Осъществена докрай, тази реформа би отговорила навременно на принципите и стремежа на Европа за регионализация^[ii], тъй като действащият тогава Закон за създаване на административно-териториални единици дава правомощия на областните съвети да разработват насоки и програми за развитие на областта и им вменяват отговорността по тяхното изпълнение, координиране и контролиране. За съжаление тези солидни основи за създаване на второ (междинно) ниво на самоуправление са прекъснати с приемането на новата Конституция, която установява двустепенен модел на управление.

Наред с това, бурните политически процеси през 90-те години в страната ни не позволяват на властимащите да реализират ясна политика по отношение на децентрализацията. Едва в началото на новия век този въпрос е отново повдигнат. В резултат на това се осъществява допълнително раздробяване на областите – от 9 стават цели 28. Това е лишено от каквито и да е било съпътстващи  дейности по разглеждането на правомощията на областните управители, обособяването на второ ниво на самоуправление или създаването на инструменти подпомагащи координацията между различните управленски нива. В резултат на това, вместо процес на децентрализация се получава точно обратното – постигане на по-голям контрол върху общините от страна на държавата, но без ясна визия за тяхното развитие. Показателен израз на тогавашното разбиране е ограничението, предвидено в чл. 10 от отменения Закон за регионалното развитие, което гласи, че „Областния съвет за регионално развитие [трябва] да изразява становище по изготвения областен план за развитие и по годишния отчет за неговото изпълнение вместо да приема плана“^[iii] , т.е. областният съвет, каквото и становище да изрази, то може да не бъде отчетено и планът да влезе в сила без значение дали е най-доброто решение за дадената област.

Оценката на Европа – в лицето на ЕС – за случващото се в страната ни е красноречива. През 2000 г. с Резолюция 1211 на Асамблея на Съвета на Европа е прекратен мониторингът на България, като една от препоръките е в кратки срокове да се създадат пряко избираеми съвети в новите 28 области в съответствие с Европейската харта за местно самоуправление. И до ден днешен това не е направено.

Всичко това повдига следните въпроси:

Доколко централната администрация  е „узряла“ да повдигне отново въпросите за реална децентрализация, съпроводена с обособяване на ново ниво на самоуправление (на ниво област или регион за планиране)?

Доколко местните администрации са готови да се откажат от правомощията си за част от функциите, които имат по Закона за местното самоуправление и местната администрация? Например, функции по образование, здравеопазване, сигурност и прочие, които логично би следвало да се управляват на едно по-високо ниво.

Доколко имаме способност да планираме в перспектива, защото следващият програмен период е вече „зад ъгъла“? И ако, административно-териториалната карта на България трябва да бъде „прекроена“, трябва да се започне в най-скоро време.

Ако искате да научите потенциални варианти на децентрализация, в тази статия съм разгледал възможността за обособяване на ниво на самоуправление в рамките на сегашните области.

А в тази статия може да прочетете за възможни варианти на ниво регион за планиране (NUTS 2).

 

[i] „Сагата децентрализация на регионално ниво“, Алеко Джилдов, сп. „Публична администрация“, бр.1/2, 2006 г., стр. 27

[ii] Draft European Charter of Regional Self_Government (5 June 1997)

[iii] Закон за регионалното развитие (ДВ, бр. 26 от 1999 г.), отменен