Това е втората публикация от серията за административно-териториалното устройство у нас и нивата на самоуправление. В първата част разказах за нивата на управление според действащите конституции през годините.
Тази част е фокусирана върху административно-териториалното устройство (АТУ) в най-новата ни история. По-долу нагледно е показано какви промени претърпява административната карта на България през годините.
През 25.11.1887 г., непосредствено след Освобождението в България се извършва реформа в АТУ. Създават се 26 окръзи, включващи 84 околии. Обособяват се и 75 общини и 7 независими такива.
През 1901 г. се осъществява следващата по значимост административно-териториална реформа чрез обнародването на нов Закон за административното деление територията на държавата, отменящ предишния Закон за административното деление на територията на Княжеството. При нея се осъществява уедряване на окръзите, като броят им е сведен до 12. Техните центрове са: Видин, Враца, Плевен, Търново, Русе, Шумен, Варна, Кюстендил, София, Пловдив, Стара Загора и Бургас. Наред с това се дефинират и 71 околии и общини. Това АТУ се запазва до 1934 г. с незначителни промени дължащи се на войните, в които България участва в началото на века, довели до печелене или губене на територия.
През 1934 г., с указ на Цар Борис III, вместо съществуващите до момента 12 окръга се обособяват 7 области. Техните центрове са Враца, Плевен, Шумен, София, Пловдив, Стара Загора и Бургас.
През 1944 г. броят на областите се увеличава на 9 на основата на новосформиралите се области – Русе и Горна Джумая (по-късно преименувана на Благоевград).
През 1946 г. наред с областите се създават и т.нар. „околии“. Техният брой е 95, от които 5 са градски.
Само 3 години по-късно – през 1949 г. – със Закона за разделяне територията на Републиката на окръзи от 17.09.1949 г. вместо областите се създават отново 14 окръга – Софийски, Врачански, Видински, Плевенски, гр. София, Горнооряховски, Русенски, Варненски, Шуменски, Бургаски, Ямболски, Старозагорски, Хасковски, Пловдивски и Горноджумайски (Благоевградски). Броят на околиите първоначално е 102, но в резултат на териториални промени достига 117 бр.
През 1959 г. окръзите достигат до 30 броя, а общините наброяват внушителните 979, разпределени на градски и селски.
През 1961 г. окръзите Пловдив и Варна са премахнати, с което те стават 28. Тази реформа е пряко отражение на процесите на урбанизация и индустриализация на България. Административното разделение цели изграждането на материална база за индустриалното производство и въвличането на мигриралото население от селата в градовете (вследствие на окрупняването на земята и машинното ѝ обработване). По този начин се стабилизира опорният скелет на системата от населени места в страната. Донякъде определящ и днешното състояние на населените места в България.
През 1979 г. броят на общините е намален от 1389 на 291, но след 2 години техният брой е установен на 300.
През 1987 г. със Закона за създаване на административно-териториални единици окръзите се закриват и на тяхно място се създават 9 области. Общините също се окрупняват и техният брой намалява до 249.
Последната по-мащабна реформа през 1999 г. заличава старите области създадени през 1987 г. като може да се каже, че възстановява старите окръзи от 1964 г., но под наименованието „области“. Така в България се обособяват познатите ни 28 области, а общините са 262 броя. От тогава до днес броят на последните се е увеличил на 265 броя.
В следващата част се съпоставя моделът на управление и отражението му върху административно териториалното устройство у нас през годините с акцент върху сегашното състояние.
Забележка: използвани са материали от „Историческо развитие на административно-териториалното устройство на територията на България“, доклад, публикуван от Министерството на регионалното развитие и благоустройството. Картите са допълнително обработени.