Как едно наглед невинно определение може да окаже влияние върху живота на цели територии от България. Или защо понякога, ако си до голям административен център си обречен да нямаш право да реализираш проекти свързани с техническата и транспортна инфраструктура, с помощта на средствата от Европейските структурни и инвестиционни фондове /ЕСИФ/.
Националната дефиниция определя като „селски райони” общините, в които няма населено място с население над 30 000 души. Тази дефиниция е използвана при Програма САПАРД и при Програмата за развитие на селските райони в предходния планов период (2007-2013). Съгласно тази дефиниция, 232 общини от общо 265 общини в България са класифицирани като селски район. На пръв поглед няма нищо лошо – в България преобладават малките и средни градове, селата са многобройни, а демографските процеси оставят цели територии обезлюдени. В същото време, обаче около по-големите градове има много села, които са жизнени поради факта, че са близо до тях. Те могат да използват благата, които предлага по-големият град в областта на образованието, здравеопазването, административното обслужване и т.н., но това не променя качеството на самата им жизнена среда – пътна настилка, водоснабдяване и канализация и т.н. Последните се финансират чрез две програми – Оперативна програма „Региони в растеж“ /ОПРР/ (Приоритетна ос 1) и Програма за развитие на селските райони 2014-2020 (мярка 7). Първата е насочена към предварително избрани 39 града имащи Интегрирани планове за градско възстановяване и развитие /ИПГВР/, посочени в Националната концепция за пространствено развитие като центрове на растеж (от първо до трето ниво), докато обхвата на втората са селските райони.
Тук се явява и конфликтът в програмите. Приоритетна ос 1 на ОПРР е насочена основно към инвестиции в строителните граници на определените градове и дава право само на до 20% от бюджета на програмата за реализация към ИПГВР да бъде насочен в останалите населени места от общината, но само за определени дейности. На фона на размера на безвъзмездната финансова помощ, с която разполага всеки град (тя е предварително определена. За справка: размерът за Велико Търново е малко над 43 млн. лв., Смолян – близо 21 млн. лв.) е спорно колко от общините ще си позволят да реализират проекти в другите населени места, освен общинския център. От друга страна ПРСР изключва общините, които имат населено място с над 30 000 души. В резултат на това се отваря „дупка“, която оказва влияние върху почти 15% от територията на България (16 183 км2), нямаща право да получава финансиране за проекти подобряващи инфраструктурата на населените места. Това обрича част от общините да разчитат единствено на собствените си инвестиционни програми, формирани на базата на приходите им, за облагородяване на селата. А предвидените капиталови разходи в това перо (ако изобщо има такива извън аварийните ремонти) трудно ще покриват скъпо струващи проекти като изграждането на водопровод, рехабилитация на улица и други подобни. И тук местни ръководства са изправени пред избора да теглят заеми, за да поддържат селата или просто да ги оставят на автопилот в следващите 5 години.
Допълнително определението блокира всякакви инициативи в т.нар. „градски общини“ за развитие на бизнес инициативи в селата, защото те се недопустим бенефициент по мерките отнасящи се до започването на неземеделски дейности (мерки 6.2 „Стартова помощ за неземеделски дейности“ и 6.4 „Инвестиционна подкрепа за неземеделски дейности“).
За онагледяване на всичко казано може да видите разработената карта, където в светло синьо са териториите „бели петна“, които нямат да имат достъп до най-важните мерки и приоритетни оси за всяка община.
